Nighthawks, от Едуард Хопър, 1942 г
Улицата е празна. нощ е. Светлината от закусвалнята Phillie's се разлива по тротоара. Зад стъклото двойка седи на бара. Тя яде сандвич. Той пуши. Пият кафе. Те не бързат. Мъж с шапка подпира лакти на плота. Сервитьорът обръща глава към тях, но разговорът не е започнал или е приключил. Шумът от чаши, чаши, чинии е единственият звук в стаята. Може би лекото бръмчене на флуоресцентните лампи.
„Nighthawks“, което може да се преведе като „Нощни сови“, е най-известната творба на Едуард Хопър. Той го рисува през 1942 г. Той е базиран на ресторант в Гринуич Вилидж, Ню Йорк, където е живял. „Опростих композицията и направих ресторанта по-голям. Несъзнателно той вероятно рисуваше самотата на голям град" , спомена той във връзка с сцената.
Хопър винаги е отричал психологическото съдържание на своите картини. Той заяви, че изкуството е израз на вътрешния живот на художника, резултат от неговото виждане за света. Той беше верен на този принцип. Погледът му отразява натрапчива и самотна Америка. Творбите му говорят като случаен кадър от филм ноар за това, което все още не се е случило. **Предложението е в това, което не е показано. **
„Nighthawks“ е изложена в Института по изкуствата в Чикаго.
От семейство от средната класа Едуард учи в училището Парсънс при майстори на американския импресионизъм, като Уилям Мерит-Чейз и Робърт Анри. Първите му работни места са свързани с рекламата. Дизайнът на илюстрации и плакати бележат острия фокус на маслените му картини.
През 20-те години на ХХ век пътува из Европа. Не се интересуваше от кубизъм и не влизаше в контакт с авангардните среди. Той посети музеите. „Нощната стража“ на Рембранд го впечатли. „Най-мощното нещо, което съм виждал“, каза той.
От постимпресионизма той взе градските пейзажи, анонимността на лицата и наситените цветове. В студиото си в Ню Йорк той превежда образите на кафенетата и улиците на Париж в американската реалност. Той се утвърждава в реализма и срещу абстрактното, което винаги остро критикува.
Едуард Хопър във Vanity Fair (1934)
В „Noctámbulos“ може да се проследи влиянието на „Пиещият абсент“ от Дега или сините картини на Пикасо от периода. Бодлер, поетът на града, набляга на същия мотив в „El spleen de Paris“:
„По здрач, донякъде уморени, искахте да седнете пред едно кафене на ъгъла на нов булевард […] Кафето светеше. Дори газът показа там целия плам на една премиера и освети с цялата си сила ослепителните стени от белота.
Хопър се занимава със същата тема, но я отвежда до място, което ни разказва за една вътрешна вселена, претендираща за изкуство. Под погледа му светлината не е празнична, както при Бодлер. Самотата и тишината не са продукт на маргинализация. Няма помия по лицата.
Героите се затварят в себе си. След ден на работа или може би среща, те се срещат окачен на неутрално не-място, преминаващ през него, ограничен от белезникавата, плоска светлина, която излъчва от стената. Поддават се на умората и изпадат в апатия, в скука. Те оставят времето да мине, защото хотелската им стая или малкият им апартамент ги изгонват. Домът, домашният им е чужд.
Едуард Хопър със съпругата си Джоузефин Хопър
Изправен пред сцената, наблюдателят остава изключен, в тъмното. Няма врата за достъп. Стъклото се простира като екран в киносалон. Той маркира бариера, която може да бъде видяна и позната, интуитивно.
Мъжът с шапката и момичето в червено, седнали на бара, са Едуард и съпругата му, Джо, която беше негов модел и агент. Хопър беше интровертен, замислен, прекарваше часове пред празно платно, преди да вземе четката.
Купи си Додж и беше на път за Ню Мексико или Западното крайбрежие. Спря в мотели, обозначени с неонови надписи. Той си записваше герои, които изчезваха в нощта зад вратата на стаята му. **Гледах ги като воайор. **
Влиянието на „Noctámbulos“ е широко в графичните изкуства и в историята на киното. Ридли Скот я взе като референция в „Блейд Рънър“; Дарио Ардженто построи Синята закусвалня по свой образ във филма „Deep Red“ и в Спрингфийлд от „Семейство Симпсън“ вечеря Nighthawk не можеше да липсва в образа си.
Работата на Хопър е част от глобалното въображение, защото говори за нещо, което всеки жител на голям град е преживял. Кой не е чувствал самота след провален ден? Кой не е търсил убежище на улицата, в бар, под неоновите светлини?
„Nighthawks“ е изложена в Института по изкуствата в Чикаго.