Велосипедите са за лятото... в града!
Аз съм повече град от макове… и от маргаритки и глухарчета (и никога по-добре казано). Защото съм пораснал диви, вкопчени в земята, вкоренени, адаптиращи се към околната среда, понякога борещи се за живот, толкова устойчиви, колкото при Baroja Weed, но без да стават нежелани, както при културите.
Нямам нищо против да го крещя от покривите защото ние сме страна на хора, моя, твоя, онзи. На галисийски села, които не са необитаеми, защото мейгите все още са там, на андалуски бели села, където ви дават едно от вар и друго от здравец, на други средновековни, в които камъните са свидетели на славно минало, на къщи, окъпани в морето, което някога е било убежище за рибарите, а днес за знаещите че прясно уловената сардина е сто пъти по-добра от снимка, направена от най-високия небостъргач, на местата, където не е престъпление да попитате „Ами Мадрид, отново европейски шампион?“.
Защото имаше време, когато да си от село беше стигма, алена буква, която криехме под връзки и пагони да се впишем в едно градско общество, което ни беше представено не като добро, а като идилично, но днес, повече от всякога, осъзнахме, че добрият живот беше нещо друго, беше вече измислен живот, беше живот на село.
Това не е апартамент с балкон, нито дори къща с тераса с градина, но парцел с овощна градина, животни, които да избягвате и семеен дом, в който да съхранявате спомените. Не е да си в списъка на чакащите две години, за да седиш на маса, която, макар и задимена, понякога се усеща студена като течен азот, а **да станеш от леглото с мирис на прясно изпечена торта, но на истински, от хазяине, от онова, което баба ти правеше с масло и едни яйца с жълтъци, жълти като слънчоглед**, с което се снимаме днес и което по селата ни служеше да ни забавлява цял следобед, взимайки едно по едно всеки щастлив стволова тръба. Сега това беше ястие, което трябваше да видите! дъжд от звезди, лежащи върху стърнищата!
Столове на слънце пред къща в крайбрежния град Ариета.
Пътищата на забавленията в един град бяха непреодолими и силно повтарящи се, както във (вечния и селски) Ден на мармота в който сте отишли в бара да играете джаги или да си купите светкавици с невъзможни бои, които яхнахте колелото си, за да педалите до съседния град и да се изправите срещу врага, чиито благородни дами винаги бяха готини пред вратите на къщите си, седнали на онези раирани тронове, които, макар и измислени за плажа, имаха своята причина да са на закрито.
В географската вътрешност, имам предвид, оттогава в градовете всичко се правеше на улицата и по ранен начин. Беше трудно да се спре желанието за живот и експеримент, както когато Пастора Вега в Amanece que no es poco откъсва преждевременно човека от терасата, оставяйки десния му крак с кален пън. Не без първо да го научите как да се целува, разбира се. о! Тази първа открадната целувка в града. От тук ти благодаря, сладко момче приятелю на приятеля на братовчед ми, твоята инициативност и ловкост отвориха вратите на моята сексуалност; също кутията на Пандора с кобри, което не е въпрос на целувка за целувка, а по-малко на място, където може да слепваш устните си с тези на твой трети братовчед, без дори да го знаеш.
Чувството за свобода се учи в града.
Не знам дали защото нашите баби и дядовци са преживели война и следвоенен период, но като деца никога не сме гладували на село. Нямаше значение, че беше лято и че беше хиляда градуса, яхнията, лещата, яхнията или картофите от Риохан винаги бяха в менюто провизии, които винаги се доставяха навреме, за да нахранят батальона, преди да се върне в атаката. също всички онези тиквички, марули, домати и други свежи продукти от градината с когото преди това е бил сключен (гастрономически) пакт за ненападение с други роднини и съседи благодарение на бартер.
И ако сте огладнели преди време, просто трябва да го направите отидете за къпини на пътя или откраднете, извинете, казвам, вземете всеки плод от най-близкото дърво. И ние не спряхме да търсим най-красивото парче, ние измислихме любовта към #uglyfood, #ecofriendly, #zerowaste (или каквото си мислехте, че са крокети, стари дрехи и френски тост) и местната кухня. Просто вдигате ръка, откъсвате плода и бягате... или скачате, или плувате в реката. о! И между другото, в селата винаги сме били наясно с крушите и ябълките, тези очи са виждали круши да растат от ябълково дърво и обратно, затова дядо ми много се грижи за присадките. Дори сливовите дървета (хм) могат да дадат добри праскови.
Чувството за свобода, което си изпитал в града като дете, не може да се сравни с нищо. Със сигурност, ако затворите очите си, все още можете да си спомните небрежност, с която си се сблъскал с живота, точно като онези бели чаршафи, окачени на слънце, те издържат на ударите на вятъра, люлеейки се от едната страна на другата без контрол, но без никога да губят хватката си.
бяхте свободни от влезте, излезте, бягайте, отидете, върнете се, яжте, спете, разходете се, играйте, смейте се, мечтайте, викайте... и започнете отначало. Ден след ден и така до края на лятото, когато едни трябваше да се върнат в града, а други да чакат точно там, седнали на площада, на пейката пред църквата или на каменния зид, докато вътре всичките един година щяхме да се срещнем отново, за да бъдем малко по-свободни, малко повече като хора.
Някои си отиват, други остават, но щастието ще бъде общ спомен.