Пейзажът като метафора за самите нас или как да изпотим пейзажа, за да го усетим

Anonim

Присъствам хипнотизиран от дивана си – може да се види в Netflix – до зрелищните пейзажи от прочутия филм кучешка сила (2021), фаворит за Оскарите следващия март. Режисиран от Нова Зеландия Джейн Кампиън, прострелян Нова Зеландия но настроен планина. В нея дивата природа на пейзажа е още един герой. Алтер егото на един от главните герои: разочарованият каубой Фил и неговата енигматична вселена, която ви държи Закачен от първата минута до последната.

Спомням си пейзажи, които в живота ми са се превърнали в метафори на това как се чувствам… Силните връзки, които човек установява с определен пейзаж, са преживяване, което не се забравя. Обикаляйки мрежата, намирам термини като „уверени пейзажи“, които извличам от тезите на една от най-плодотворните културни географии на нашата страна, доктор и професор в университета Карлос III, Палома Пуенте Лозано, който е писал надълго и нашироко по темата. Така че говорихме с нея.

Но също така тези дни ми предстои да участвам в едно от митичните състезания за боси бегачи от цяла Испания, IX кръстосана битка при Мунда, който минава на 19 км през Кордовската провинция, между лозя и маслинови горички, изкачвайки се и слизайки по малки хълмове, през пътеки, докато се потите и сублимирате един от тези уверени пейзажи което за мен е показателно, с великата митична скала на Пиедра Луенга на заден план, като гледка към провинцията. Но как и защо едно място в крайна сметка се превръща в пейзаж като метафора, огледало на самите нас с такава сила?

Декалцисти в IX кръстосана битка при Мунда.

Бос бегач в IX битка при Мунда.

ОТ РОМАНТИКАТА ДО СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

„Всички тези идеи са били изучавани от географи от 19 век насам“, обяснява ми Палома по телефона. „The ландшафтна концепция и неговите многобройни слоеве варират от идеята за камъни и други физически проблеми до много по-нематериални.

„Ако преди ние, географите, говорехме за скали, все повече и повече включвахме теми от културен характер до степен да потвърдим, че пейзажите са опит”. И ето ни, в момент, в който „Социалните мрежи демократизираха концепцията за пейзаж“ докато се превърне във вакуумно опакован продукт, който географите наричат „комодификация“ на пейзажа: пристигнете, за да разгледате и да направите снимка.

Чистата и проста концепция за пейзаж е измислена от романтиците. „Това аз на емоциите, на сублимирайте на фона на пейзаж то е от „само“ преди два века. Всичко, което се говори за пейзажа в социалните мрежи – в киното, в литературата, в туристическите списания… – е демократизацията на романтичната мечта. Пейзажът на снимката, тази снимка, която качвате в мрежите си, е това, което са правили само благородниците, богатите класи. Но че „бях тук и изпитах тази емоция на това място“ е „влязло“ през деветнадесети век.

Разходка покрай морето

Той беше Средиземноморието… Той беше Сорола.

ПОТИТЕ ДА ОБИЧАТЕ… ПЕЙЗАЖА

Нарисувани са ужасяващи пейзажи с малки човешки същества пред огромни Алпи. Или има и художници като Сорола, Майсторът на светлината – чиято годишнина между другото се чества през 2023 г. – и който говори чрез светлината на Средиземноморието от пълнотата на дните си, от себе си.

Но ако има някой, който ясно изразява как се постига тази силна връзка с пейзажа като метафора, т.е писателят на Малкият принц, А. дьо Сент-Екзюпери, пристрастен към пейзажа: „Няма непокрит пейзаж от върха на планината, ако никой не е изкачил склона, защото този пейзаж не е спектакъл, а господство. И ако сте изведени на върха в литературата, вие не виждате нищо друго освен подреждането на повече или по-малко блудкави неща, но как бихте ги удебелили с вашата същност?

С други думи, за да обикнете пейзажа, трябва да го изпотите. „Френският писател беше много в тази линия“, казва Палома. „Ние, географите, започнахме да изследваме емоциите на пейзажа, които присъстваха много, например в цитатите от Сент-Екзюпери. Всъщност преди пейзажът го нямаше, беше просто планина. Но знаете ли кога се появява това? Като стъпиш на тая планина”, посочва географът.

Залез за забравяне.

Залез за забравяне.

И това е точно както го изживявам в краката си тези дни по-късно по ожесточения 20-километров пешеходен маршрут между лозя и маслинови горички на Кръстосаната битка при Мунда. Няма нищо като ходене по този маршрут – и още повече да се прави маршрута в състезание и в режим „бос бегач“ – за носете този пейзаж, съхранен в сърцето си. Завинаги.

„Пейзажът възниква в усилията на онези, които вървят по неговите пътеки, склонове, равнини или склонове. Това е конструкцията на умората, разположението на мускулите, горчивата кора, която трябва да бъде преодоляна, за да достигне до своя плод и своя корен“, каза поетично Палома по телефона. Сега, по време на тези часове на похода, някои стихове на Антонио Мачадо кънтяха през цялото време в главата ми: „Знам те камък по камък и клон по клон; / Познавам киселия мирис на твоя розмарин / Видях жълтия цвят на твоята метла; лилавата лавандула, белите пролетни джарали; много слънца подпалиха вашите голи берокали, отекваха в масивните ви маси”.

Прочетете още