Швейцария и петдесетте ски.
Ако си стигнал дотук без да си видял Моят мексикански бретцел, без да знаете нищо, най-доброто нещо, което можете да направите, е да спрете да четете. Отидете да го видите, отидете на кино и се върнете тук, за да прочетете. След това се опитайте да разберете и дешифрирате всички онези образи, които току-що сте видели, придружени от думите на дневник. Просто от любопитство, защото вероятно, когато филмът свърши, няма да имате нужда да знаете повече от това, което сте видели и ще се опитате да композирате парчетата от визуалния пъзел, предложен от режисьора. Това би бил най-добрият начин да гледате филма Нурия Хименес Лоранг.
Но ако искате да знаете повече, преди или след като видите My Mexican Bretzel, има много повече да знаете. Всичко започва през 2010 г. През същата година Нурия Хименес Лоранг придружава майка си в Цюрих, в къщата на дядо си, който току-що е починал. Щяха да се погрижат за нещата му и в мазето, което намери 50 ролки 8 и 16 милиметрово фолио. Дядо му никога не ги беше споменавал, никога не беше казвал това Между 40-те и 60-те години на миналия век той заснема всяко пътуване, което той и баба му предприемат. Невероятни пътувания, още повече в онези години, в средата на следвоенния период. Лентите са били съхранявани там в продължение на 40 години и Нурия ги е занесла в Барселона погрижете се за тях, дигитализирайте ги и започнете да ги изучавате до милиметър, до секунда, виждайки ги отново и отново, убедена, че нещо ще излезе от тези хипнотични кадри, в цвят, погледът на дядо й на всички онези места, на които са ходили заедно.
Елитен туризъм в следвоенния период.
На режисьора му отне седем години да работи с тези образи и да завърши този филм, My Mexican Bretzel. седем години, в които Той винаги е бил наясно какво не иска да прави: конвенционален документален филм. Не искаше да разказва историята на своите баба и дядо, защото би било лъжа, би било измисляне, без да има преките им думи, тяхното описание на тези места, да знае от устата им защо са ходили там, кога, с кого, какво са чувствах. Тогава той започна да пише. Докато той го разказва, изглежда почти като автоматично писане. Той написа всичко, което му дойде в главата, подсказано от баните на леля му в морето, изображенията на сняг в Швейцария, самолетите, лодките... Той посочи много обмислени цитати, които отразяват желанията, самия разказ, живота.
В даден момент започваше да кръстосва избраните образи, кадри и сцени, които най-много харесваше с някои от тези думи и покълна магията на киното. Ако станем много технически, Нурия Хименес Лоранг е започнала от т.нар намерени кадри за създаване на нехудожествен филм, този, който не е документален, нито художествен.
Морето е една от любимите дестинации на семейство Барет.
Изображенията, които виждаме, са на неговите баба и дядо: Франк А. Лоранг и Илза Г. Рингер. Думите, които четем, са на (измислен) Вивиан Барет, нейният личен дневник говори за нея и Леон, нейният съпруг, създатели на Lovedyn, чудодейно хапче, което им даде парите, успеха и извинението за онези прекрасни пътувания от Майорка до Хавай, от Лас Вегас до Венеция, от Мон Сен Мишел до Ню Орлиънс. „Места в средата на нищото. Места без вътрешности. Сайтове, които сте забравили, докато сте все още там. Сайтове, които не дишат. Сайтове, които не се движат, които не миришат, не кървят, не хапят или говорят. Сайтове, способни да преминат през вас, без да ви докоснат”.
Вивиан на свой ред се обляга на мъдростта на предполагаемия гуру Паравадин Канвар Харджапали, герой, от който режисьорът се възползва, за да вложи в устата й всички фрази, които биха изглеждали натрапени в тази на Вивиан, като например цитата, с който започва филмът и който вече ни дава представа какво ще видим след това: "Лъжата е просто друг начин да се каже истината."
Исторически факти, смесени с измислени и реални желания.
Като черешката на тортата реши режисьорът без озвучаване и практически няма околен звук в целия филм. Това е киното в най-чистата му същност, аналогово и почти примитивно. Само магнетичните образи, усмивката на баба му и субтитрите на размисли за желания, мечти... Фрази, които се оформят, без да осъзнават, класическа мелодрама, Дъглас Сирк или Тод Хейнс са първите имена, които дава. Чрез думите на Вивиан и нейния образ по онези места ни се разкрива животът през тези десетилетия, ролята на жените и на мъжете, кой е този, който носи камерата.
Вивиан Барет или Илзе Г. Рингер.
Моят мексикански бретцел Това е, разбира се и в крайна сметка, рефлексия върху разказа, върху самото кино, за тези образи, които вярваме, че са истина, докато не са. Или ако. "Снимането е една от най-добрите форми на самозаблуда, красиво средство за изчезване." "Ако снимаш, не трябва да живееш." „Вече не знам дали снимаме това, което правим, или правим това, което правим, защото го снимахме.“
Леон и Вивиан Барет.